Има стара българска поговорка – „Една птичка пролет не прави“. Ако трябва да я перифразираме, то трябва да кажем ,че една що-годе сносна работа върху дърво, майстор не прави. Е, още съм далеч от майсторлък, но пък тогава – в далечната 2014 година току-що бях открил, че може би става нещо от мен. Какво точно – все още не е ясно, но пък е ясно, че работата с дърво ми харесва и като за първи опити нещата някак си се получават не токлова зле. Надъхан от предишния, първи и сносен опит за дърворезба, реших да опитам още веднъж. Ей така, само за да видя дали не е случайно. Може пък за нищо да не ставам, а това че съм издялкал нещо да е плод изцяло на случайност, която никога няма да се повтори в тази вечност.
Вече ви разказвах за поизгнилия бивш буков крак от табуретка и листа ножовка за метал. С риск да станат прословути, ще трябва и тук да ги спомена, защото последва нова „филийка“ от дървото и нова заготовка за резба. Проектът беше стара рисунка в скицника, която беше прерисувана до съответните размери. А размерите са 26 мм на 42 мм, точно колкото и предишната резба. В крайна сметка имах само един крак от табуретка. 😉
Както се вижда, има множество недостатъци. Но пък е правена доста набързо. Не съм сигурен, но мисля, че не ми е отнело повече от един следобед. Като се има предвид, че рязането е било изцяло на ръка с неподходящия инструмент и рисуваческите ми способности са почти нулеви, самото дялане може би ми е отнело половин-един час. Разликата тук е, че има някое друго ниво (не много) в повече от предишната. Докато предишната си беше изцяло в две нива – фигура и фон, то тук има известно застъпване, като косата е в най-високото ниво, а лицето е разделено на две нива, пресичащи се ъглово.
Както вече казах, идеята не беше да има кой знае какво изпълнение, а да проверя дали мога да повторя уменията си или не. Ако бяха въпрос на проста случайност, то може би не си струваше да се занимавам. Но пак се получи нещо, което поне малко прилича на рисунката в скицника ми. И ако трябва да съм честен, мисля че ми харесва повече от рисунката. Надявам се самата творба, колкото и да е нескопосана, да е жива и здрава, макар и почти сигурно захвърлена да прашасва някъде. Честно казано и не заслужава повече. Но пък отиде за подарък на един човек, който си призна, че няма да има подарък за Коледа по някакви причини. Аз реших, че това не може така и още на другия ден изпратих пратката.
И така, драги ми читателю, въпросният нескопосан опит не е много за показване и аз това много добре го знам. Ще кажете тогава, ами защо ни занимаваш с него. Защото тогава той ме навя на някои изводи. И макар тия изводи да не интересуват никого другиго, освен мен, ще ги спомена и тук. Най-напред се затвърди убеждението ми, че ако положа усилия може и да стане нещо от мен. А това, трябва да знаете, хич не е малко. Ако тогава не бях останал с такова мнение, то изобщо нямаше да продължа и сега сигурно нямаше да го има този сайт и вие нямаше да четете това. Странно място е историята, нали? А другият извод беше, че мога да прехвърлям един вид образи в друг. Преди да стане резба това беше рисунка в скицника. След като беше пренесена на дърво придоби нов живот и ето дори след толкова години за нея даже се пише статия. Което нямаше да се случи никога с рисунка, останала в скицника ми. Има нещо особено в това една идея да се въплъщава по различни начини в различни материали. Сигурен съм, че ако направя същото лице от глина, то ще има съвсем друг облик и съвсем друго излъчване. И преходът между среди и материали е може би това, което прави едно изкуство такова, каквото е.