От древния Уроборос, през индийската Махаюга и скандинавския Рагнарьок, идеята за цикличността на времето е доминираща във всички древни общества. Всъщност чак през XIX в. с изобретяването на точната хронография, появата и масовата употреба на часовниците, представата ни за времето става такава, каквато я познаваме днес. Преди това животът на хората се е измервал с цикличните събития от природата наоколо. И това не е учудващо. Естествените процеси на Земята са циклични. Слънцето изгрява и залязва, луната се увеличава и смалява, сезоните се сменят всяка година…
Може би само ние се раждаме и умираме безвъзвратно. Или, ако вярваме на будистите, се прераждаме според заслугите и кармата, която носим. Иначе казано, според тях и нашите живот и смърт са циклични. В съвременния свят подобна концепция изглежда доста не на място, но това не я прави автоматично вярна или невярна. Поне не повече, отколкото е другата такава – за последователното време, което никога не се връща назад.
Независимо на кое ще вярваме, цикличността е неизменна част от живота ни. И денят продължава да се сменя с нощта и сезоните се редуват всяка година. Ние дори не можем да живеем без подобна цикличност. Ако ви се е случвало да пропуснете съня дори за една нощ, веднага ще разберете за какво говоря. Така че неминуемо цикличността е част от нас, която не бива да пропускаме, ако искаме да сме пълноценни индивиди.
Още един отлежал проект
Сигурно и като знак за напомняне на всичко това се появи и идеята на тази резба. И тя, разбира се, си има предистория, в която са преплетени събития и хора. Преди доста години художникът Дмитрий Любенов, ми подари парче черешово дърво. Малка напречна шайба от клон, която обаче си имаше специфичен отенък. Кръглата форма предразполагаше да бъде използвана, а по-тъмната ѝ ядрова дървесина – подчертана.
Стана така, че парчето отлежава по кутии и рафтове дълго време. В един момент идеята поузря и в скицника се появи рисунка. Като повечето неща се появи изведнъж и на един дъх. Но си остана рисунка още известно време. Може би и идеите трябва да следват цикличността на времето, в което са създадени и да се появяват в материала, чак когато им е дошъл моментът. Идеята беше ясна, остана изпълнението. Но и на тази резба, като на предишната (за пролетта), не ѝ е било писано да се появи на бял свят веднага.
Изработка и инструменти
Целите шайби от дървесина са специфично нещо. Поради начина им на добиване – напречен срез на цял ствол или клон – работата с посоката на влакното е особена. Всъщност, когато се работи шайба няма „по посока на влакното“ и „срещу влакното“. Всички срезове с длетото са винаги и само напречно на влакната на дървесината. Според ъгъла, по който е добита шайбата може да има малко вариация, но при класическа шайба с деведесетградусов срез, всичко е строго напречно.
Това създава определени трудности на работа. И трябва да кажа, че ако дървото не беше твърда и смолиста череша, резултатът със сигурност нямаше да се получи такъв. Резбоването по този начин означава, че стружката, която се получава, не е една и непрекъсната, а се разпада на много малки парченца. Усещането понякога е сякаш направо чупиш части от дървото, а не го режеш. Като цяло усещането за дървесината е много различно и предизвикателството е да успееш да напаснеш себе си към този начин на работа.
Такива строго напречни срезове обикновено се избягват и когато се работи с нормална заготовка, на практика такива почти няма. Това означава, че в такава една ситуация всичките умения да „слушаш“ накъде те дърпа влакното на дървото са просто неизползваеми. Като да си изправен пред чисто бял лист, без да знаеш какво да очакваш нито от себе си, нито от това, което ще излезе изпод ръцете ти. Като нов цикъл, като ново начало „от нула“, като че за пръв път хващаш длето. Трябва да ви призная – малко е плашещо.
Инструментите са основно резбарско ножче, като за лъчите на слънцето е използвано малко длето №11 или 12. Подготовката на каналите за инкрустацията е направена с импровизирано шило, а самото инкрустиране на метала за лъчите на луната, с малък чук. Толкова за инструментите.
И пак малко поуки
Основната поука е, че е добре да се избягва работа строго напречно на влакното. Усещането е много шантаво и сякаш непрекъснато ти идва да обърнеш дървото на деветдесет градуса и така да направиш срезовете. Това, разбира се, беше невъзможно, заради малката дълбочина от само няколко милиметра, а и заради това, че просто няма да се вижда какво се реже. И все пак… навици.
Имам и едно друго предположение, което все още не съм проверил, но предполагам ще проверя някога. Имам усещането, че високоскоростен инструмент би оставял доста ясен отпечатък в тази посока на влакната. При тази твърдост на черешата, това вероятно ще означава доста добър детайл на образа. Бих го опитал, особено ако се отнася за печатен блок по типа на японските класически гравюри (мокуханкан 木版画 или ксилография). В този случай, предполагам че така срязаното дърво, ще бъде по-устойчиво на натиск и износване. И все пак, никога не съм отпечатвал по този начин и това са само предположения.
Е, накрая цикълът се затвори и идеята премина през всичките си трансформации – от рисунка, на заготовка, след това на резба и накрая инкрустация. За разлика от други идеи, тази се случи бавно. Може би като напомняне, че циклите в живота си вървят бавно и има други неща, които трябва да се случат преди да видим резултата от действията си. И ние често не можем да противостоим на този природен феномен, колкото и да ни се иска.