И тази история, като всяка добра история, започва малко странно. Но пък не може да се каже и че няма предисловие. А предисловието не е тук и не сега, а преди доста години, както самата тази история. И за да не ви обяснявам, можете да видите самата история, която се разви в коментарите на ето тази публикация на Евгени Димов.
Накратко, първите опити за инкрустация бяха голям ентусиазъм и никакви умения. А за съжаление – и никакви инструменти. Но пък като те гложди отвътре – сядаш и го правиш с каквото намериш. Това, което се вижда на снимките, честно казано, не знам как да го нарека. Да е скулптура, не е. Да е плакет, също не е, а още по-малко – пано или дърворезба. Но пък като за първи опит се получи сравнително добро нещо, още повече, че е и подарък. И понеже първото, което обикновено ме питат е, какво е ТАМ, бързам да кажа. ТАМ е култово място във Велико Търново, посветено на културни събития и каузи. Междувременно е и бар с различна от всичко останало атмосфера. И тъй като познавам Галин и Веско, които основно движат мястото, реших да им направя подарък. Фигурката дълго време стоя на бара, за да радва всички посетители. Но стига предисловия, нека ви разкажа историята на сътворяването ѝ.
И така… Връщаме се в далечната вече 2014 година, и по-специално – в мразовитото ѝ начало. Уменията ми да работя с дърво се свеждат до отрязване на права дъска и заковаване на пирон. Е, може би и още нещо, но сами разбирате, че грамотността ми по темата не е голяма. Освен това инструменти направо липсват като изключим един стар ръждясал лист ножовка (за метал!!!), чук и три бивши ножа от машина за дране с геометрия изобщо неподходяща за работа на ръка. По същество представляваха правоъгълни метални пластини с едностранен скос по дългия си ръб.
Материалът на Т-образната част е от неизяснена дървесина. Това всъщност беше притурка към един тиган за палачинки. Някой беше решил, че палачинки могат добре да се разстилат по тигана с Т-образна дървена бъркалка. Е, аз не правя палачинките по този начин, но пък дървото се оказа добра изходна точка за дизайна.
Двете ръчички на пътепоказателя са правени с въпросните метални пластини, като се наложи да ги поувия с лейкопласт от единия край, че да не ми режат ръцете. Това упражнение с пластините не го пожелавам на никого. Височината на цялото нещо е около 12 см, а ръчичките са от порядъка на 25 мм. Ако искате да работите нещо толкова фино, ви трябва добър инструмент, а не каквото попадне. Уви, аз нямах и брах доста ядове. Но в интерес на истината се получи сравнително бързо и реалистично.
Кръглата шайба, която служи за постамент на цялата конструкция, е от парче айлант (някъде го наричат див орех, макар да няма нищо общо), който се подвизаваше по терасата с неизяснени намерения и цели. За незапознатите, това е дъвесина тотално неподходяща за каквото и да било свързано с дърворезба. Но пък айлантът има сърцевина, която е доста мека. Прецених, че сърцевината му е с диаметър приблизително диаметърът на бъркалата, която вече си имаше ръчички. Изчегъртах сърцевината с парче тел и с помощта на малко лепило и стружки вече имах основната част.
Въпросът с инкрустацията на надписа обаче стоеше по-сложно. Намерих парче релса и парче медна тел. Започна се едно здраво клепане на телта по релсата (горките ми съседи!). Тези, които са работили с цветни метали сигурно знаят, но за простосмъртните, включително и за мен тогава, изобщо не беше ясно, че има нещо наречено работно закаляване. Така се нарича втвърдяването на метала в следствие на механично въздействие върху него, в случая – удари с чук. А втвърдената мед изобщо не е подходяща за инкрустиране, защото просто се пука и чупи, когато се опиташ да я огънеш по кривата на контура, който искаш да инкрустираш. След известно проучване в интернет и импровизиран урок по материалознание, се установи, че за да се избегне този ефект трябва телта да се отгрее или по-просто казано, да се загрее до някаква температура и да се остави да изстине бавно.
Дотук добре, само че начините за нагряване не са много. Естествено не разполагах с горелка, но пък си пролича, че съм живял в България през 90-те и съм подготвен за режим на тока. В чекмеджето на масата имаше кутия свещи. Като цяло не препоръчвам на никого ръчно да се опитва да мачка тел на лентичка за инкрустация. Това е един твърде бавен, времеемък и трудоемък процес. Телта се втвърдява още с първите удари и много преди да е достигнала желаната дебелина. Следва отгряване и пак клепане, пак отгряване и пак…. Изобщо упражнение за луди! Тогава явно на мен ентусиазмът ми е бил в повечко. А и липсата на инструменти също. Цивилизованият начин за получване на доста по-добър резултат се нарича бижутерски валци. Да е дълги години жив и здрав Антон Маринов, който след това ме просвети по този (и още много други) въпроси.
Плочката, върху която е инкрустиран надписът е отрязано с въпросната ръждясала ножовка парче от някакъв бивш буков крак на табуретка. В интерес на истината беше стоял много време на дъжда и се наложи да сваля слоеве изгнила дървесина от повърхността. Но пък пое маслото добре и това накара жилките да изпъкнат в златист цвят. Нямаше как без инструмент и успях да си намеря просто резбарско ножче. Същото това ножче още ползвам и все още не е напълно унищожено, въпреки тормоза, който му прилагам.
Накрая стоях, гледах това, което и вие виждате на снимките и се почесвах по главата. Същата тази глава имаше трудности да побере в себе си как така без никакви инструменти и съвсем никакви умения, се е получил този резултат. Няма да крия, бях доволен от този спонтанно възникнал първи опит. Е, разбира се има си много кусури. Но все още се чудя как съм успял. Може би е било наистина само страст и ентусизъм. Дори и в момента не съм убеден, че мога да повторя резултата. Поне не и с инструментите, които използвах тогава.
Какви изводи можем да си направим? Най-важният извод е, че меракът може да направи много неща. Даже и тези, дето не ги умееш. Ето така започна тази моя странна история. Историята на едно увлечение по фината работа с дърво. Разбира се, това тук е далеч от шедьовър, както и аз дори и след толкова години съм далеч от майстор. Но пък усещането как страстта на увлечението ти гори вътре в теб няма нито как да се опише, нито с какво да се сравни. Радостен съм, че продължавам да имам същото усещане като тогава и се опитвам да го подклаждам както мога. А с какво и как, ще ви разкажа в следващите истории.
P.S. Изведнъж се оказа, че тази статия има нужда от малък послеслов. Съвсем съм забравил, че някога, вече преди много години, когато съм правил въпросното нещо, съм написал за него в блога на Работилницата. Честно казано, сега установявам, че дали заради ентусиазма, дали поради друго, но тогава изказът ми е бил доста по-експресивен. Не знам кое ще хареса повече на уважаемия читател – тази статия или За карантината, палачинките, тиганите и техния принос към изкуството. Няма да си блъскам главата с това, а оставям вие да прецените. За себе си ще оставя само приятното изживяване от потапянето в спомените.