Размисли за изкуството
Трябва да признаем, че понякога странни неща се наричат изкуство. И ако това се случваше само на ежедневно ниво и някой си човек твърдеше, че видиш ли, прави изкуство, сигурно нямаше да прави впечатление. Но по всичко изглежда, че на колкото по-високо ниво се представят „произведенията“, толкова по-странни са те. Ето например Маурицио Кателан окачи един банан с тиксо на стената и го дари не на кого да е, а на музея „Гугенхайм“. И баснословната му цена изобщо не попречи на гладните артисти да го изядат. Предполагам, че авторът, както всеки друг човек на изкуството, с вътрешен трепет и удоволствие е наблюдавал как някой яде банана му.
Ние тук, разбира се, сме недорасли за такова високо изкуство и се задоволяваме с къде-къде по-прости неща. И сигурно изобщо няма и да помислим за такива висоти, поради видиш ли, ограничения ни мироглед и еснафска закостенялост. Аз лично си признавам, неспособен съм на такива произведения и на изкуство въобще. А такъв връх на гениалната мисъл, като тоалетната на Давид Черни, никога не бих могъл да достигна. Прекалено малък и жалък съм за тези върхове на спонсорираното с европейски (значи и наши) пари „изкуство“.
И все пак има и друго…
За щастие, това какво е изкуство не се определя от това коя институция колко пари е дала за него. В наследство са ни останали огромен брой произведения, представящи разнообразни стилове и епохи. Много от тях преповтарят мотиви, чиято универсалност постепенно е станала толкова обичайна, че дори не можем да мислим за тях като символи на нещо. Повтаряме ги, понякога несъзнателно, със смътното усещане, че „това изглежда добре“ без винаги да се замисляме защо е така.
Розетките от всякакъв тип са такъв пример. Кръгът, като символ на един от най-древните култове, този към слънцето, е неизменна част от орнаментиката през всички епохи. От обикновени кръгове, изобразяващи слънцето в пещерното изкуство, през розетните прозорци на готическите катедрали, та чак до изчистената семиотика на японския национален флаг, кръгът и розетките са навсякъде. Може би и заради това реших върху тази кутия да изрежа някаква розетка.
С горното си обяснявам и друго. Дизайнът на модела, лично аз считам за сравнително прост и непретенциозен и като цяло не много труден за изпълнение. Но хората явно го харесват и съм правил няколко такива кутии по поръчка за подаръци. Може би донякъде и фриза от дребни триъгълници по горния ръб подчертава простотата на дизайна и това създава ефект. А може би и фактът, че тук съм оставил сглобките на мира и те с естествения си цвят и разположение стават част от общия рисунък, също помага.
Инструменти и изпълнение
Инструментите са малко. С обикновен резбарски нож са правени всички изрязвания, а ръбовете на капака са снети предварително с фрезер на 45 градуса. Същия скос може да се постигне и на ръка, с ренде, с шкурка или какъвто и да било друг способ, който ви дойде наум. Фрезерът обаче свежда операцията до няколко минути като запазва равни размерите по цялото протежение на скоса. За геометричната резба, това е много важно, за да не нарушава симетрията. Толкова за инструментите.
Както предполагам последователността на снимките издава, най-напред се работи фризът. Като цяло той не е труден, но все пак 160 равностранни триъгълничета, които трябва да изглеждат еднакво, си е пипкава работа. Известна трудност създава и това, че половината от тях са на наклонената, фрезована плоскост, а другата са във вертикала. Следва предният орнамент и очертаването на розетката.
Този тип розетка, разбира се, не е измислена от мен. Тя е плод на прецизна работа с пергела и дели кръговете на техните естествени пропорции спрямо радиуса. Така начертана, тя може да бъде изрязана по няколко различни начина. А със съвсем малки изменения, може да позволи срезове, които да я направят на практика неузнаваема. В такива моменти много ясно се усеща разликата между двуизмерното и триизмерно представяне на нещо. Розетка, която в двете си измерения изглежда абсолютно еднакво, изрязана може изобщо да не прилича на себе си.
Завършек и още размисли
След като се оказа, че всички кутии с този дизайн ще са някакъв вид подарък, то беше естествено завършващата обработка да бъде малко по-така, а не като за обикновени упражнения. Тъй като материалът е липа и не позволява полиране заради мекотата си, най-фината шкурка беше само 400. Трябва да добавя, че при такова завършване задъжително се минава поне през няколко едрини шкурка, както и минимум през две мокрения между тях. Защо и как това се прави е една дълга тема, която може би заслужава отделна статия.
В крайна сметка опитът ме научи, че за тези кутии твърдата восъчна вакса е по-добрият вариант от обикновеното или сгъстено масло. Първо, дървото е прекалено меко и второ – колкото и незабележим да е фладера на липата, пропие ли маслото, започва да се вижда. А както е близо до ума (уви, не до моя в началото), фладерът има силно неправилна и съвсем не геометрична форма. И това влиза в неприятно взаимодействие с геометричния дизайн.
Затова частично пропиване на ваксата с нагряване, което обаче не е чак такова, че да позволи поява на шарка, се оказва по-добър вариант. При добро ошкурване, след няколко седмици повърхността става гладка и приятна на пипане. А естественият аромат на ваксата, на различните масла и восъци в нея, само подчертава усещането. Друго важно предимство на такъв завършек е, че може без проблеми да бъде опреснен след време. Дори, когато имам време предпочитам да го нанасям на два или три пъти през няколко дни. Подобна е технологията и на предишните кутии, но всичко това наистина заслужава да се опише подробно и обещавам, че специално за завършека ще напиша отделно.