Може би точно заради преходността на собственият ни живот, ние хората отделяме специално място на повторенията. В съвременността ритъмът (като циклично повторение) е останал основно в изкуствата, но по-назад във времето не е било така. Повтарящите се събития са приемани за божествени или най-малкото над човешки.
От древния Уроборос, през индийската Махаюга и скандинавския Рагнарьок, идеята за цикличността на времето е доминираща във всички древни общества. Всъщност чак в XIX в. с изобретяването на точната хронография и появата и масовата употреба на часовниците, представата ни за времето става, каквато я познаваме днес. До преди това живота на хората се е измервал с цикличните събития от природата наоколо.
Липсата на работно пространство и най-вече липсата на мотивация за работа не означава, че човек трябва да стои и да бездейства. И въпреки, че все още нямаше използваема работилница и нещата се случваха в движение, ако човек иска да задобрява, трябва да работи по въпроса.
Казват, че да разбираш и усещаш посоката на влакната на дървесината, която резбоваш е едно от трудните умения за усвояване в дърворезбата. Също така казват, че резбарите до края на живота си се учат на това умение, като с практиката добиват все по-добър и рафиниран усет.
И тази дърворезба, както и предишните неща си има предистория. След известно време на редовни видеоразговори, майсторите решиха да има и срещи на живо…
От предишната история вероятно вече сте разбрали, че самоделните длета дават много кураж, даже и при липса на умения. След като имах длета, то значи вече мога и да издялкам нещо с тях, нали. Много добре звучи. На теория.